Skip to content

Перфектната тиха кражба без наказание

правосъдие

Шишарков се оказа висок, слаб мъж на средна възраст с измъчен съчувствен поглед или по-скоро с поглед на тренирана филмова звезда, който казва “много съм зает, дайте по същество” и “разбирам, че имате проблем, но аз съм полицай и подлагам всичко на съмнение”. Косата му бе доста прошарена, а гласът му се бореше да излезе по-силно, но не успяваше. Самият той бе с впечатление, че говори ясно и отчетливо и с леко раздразнение, и сякаш с учудване повтаряше казаното втори път, когато не го чуваха от първия, а това се случваше постоянно.

След три дни прекарани в телефонни обаждания, за да го открия най-после успях да се срещна с него.

Стая 20А на втория етаж бе приютила три бюра в своите петнадесет квадрата с амбицията да намести и четвърто, ако такава се окажеше волята на началството. Трябваше да се внимава къде стъпваш измежду малките и големи чували с вещи обозначени със служебни бележки лепнати върху тях, купища книжа, папки и пълзящи кабели. На 20А явно не й даваха възможност да диша, защото въпреки прозореца в стаята се носеше тежка миризма на застояло, нечистотия и може би цигари. Шишарков зае място зад бюрото си и хвърли бърз поглед към колежката си, която разпитваше някакъв моторист.

- Вие за какво сте при мен? - ме стрелна тихичко Шишарков и ми направи жест да седна на единствения свободен стол с изкривена, но въртяща се облегалка.

- Ами….откраднаха ми портмонето с личната карта и други карти и ми казаха да дойда при вас за служебна бележка.

- Дайте ми номера на преписката. - раздразнено каза Шишарков и присвивайки очи започна да си мърмори, че май се сещал за кой случай ставало дума.

Още преди да спомена входящия си номер той вече бе разровил паметта си от по-рано тази сутрин и веднага си припомни странните обстоятелства, но въпреки това реши да прочете отново писмените ми обяснения от преди три дена.

Вече се чудех дали се съмнява в мен или просто недовижда и затова присвива очи, когато зад гърба му на стената видях портрет на Левски. Не устоях да огледам по-подробно стаята. Мръсно белите стени бяха облепени с карти на района, за който отговаряше полицейското. До портрета на Левски имаше закачена черна шапка, която приличаше на каубойска, черно бяла снимка на стара полицейска лада, малка цветна изрезка от вестник с възрожденска сцена напомняща боя на Шипка. Над колежката на Шишарков стената бе украсена с малък герб на България, до който бе разпечатан и залепен вдъхновяващ и страхопочтителен цитат “над закона е само Господ и Дознателите”.

- Били сте на частно парти, казвате. И нищо съмнително ли не забелязахте? Да не би просто да е паднало там някъде.

Върнах погледа си към Шишарков, който все още прехвърляше написаното от мен.

- Не, нищо. Не стоях там дълго, бяхме само познати. Проверих два пъти в заведението и казаха, че нищо не са намирали.

Явно и той трудно можеше да повярва как е възможно на частно парти с познати, в малко заведение, без чужди лица, да ти откраднат портмонето. А може би това беше обичайният подход. Да се поразпита пострадалия и да се установи дали сам не е затрил личните си вещи и не послъгва.

- А картите блокирахте ли? - продължи разпита си.

- Да, още вчера, веднага след като видях, че портмонето ми липсва.

Чак сега забелязах единственото лъскаво и ценно нещо на бюрото му - бяла миниатюрна количка Ролс Ройс. На неговото претрупано с преписки бюро, с 13″ стар монитор, но пък с хай фай клавиатура, тя изглеждаше като малко бижу в кална локва.

- Добре, дайте ми платежното нареждане за превода на таксата и почакайте.

Извадих бележката, удостоверяваща, че съм платила на държавата 2.50 лв за услугата да се срещна с Шишарков и да получа официално полицейско становище, т.нар. “служебна бележка” и му я подадох. Той започна да трака по клавиатурата и да попълва шаблона на бележката.

Стана ми доста горещо в задушната малка стаичка и си свалих палтото. Не посмях да го окача на облегалката, която очевидно не можеше да поеме и тази тежест.

Странно беше как всичко се случи по най-тъпия начин само преди три дни. В Неделя се събудих с приятната лекота, че ще прекарам деня си в блаженна почивка. Тъкмо правех планове за този мързелив ден, когато ми закъркори стомаха. Отложих плановете за малко, докато отида до близкия магазин за попълване на хранителните запаси. Когато бръкнах в чантата си тя се оказа странно празна и портмонето го нямаше. Превъртях лентата от скучното парти за рожден ден, на което бях предната вечер и предвид обстоятелството, че портмонето ми не беше напускало чантата, за да плаща каквото и да било, бе повече от ясно, че някой насила го е извадил от там и че не съм била аз. Отчаяно се надявах просто да не си спомням правилно и да е накъде вкъщи, но спомените ми си бяха съвсем ясни. Догадки и предположения как персонала на заведението се е почувствал като у дома си и дори се е обслужил с моето портмоне веднага започнаха да се въртят в главата ми, но това беше само за кратко.

Започна се трескаво звънене и търчане по банки за блокиране на карти и жалки опити да се срещна с някой от заведението с надеждата, че някой просто е метнал ошушканото портомоне там някъде. За секунда се осъмних, че съм ощастливила един възрастен дядо, който работеше в магазин в безистена под заведението. Когато го попитах дали не е намирал подхвърлено портмоне наоколо, той просто отвърна глава настрани и се хвана да мете с проядена метла. Тогава звънчето на съмнението започна леко да дрънка в главата ми и реших, че може би го е открил и е взел каквото му се е видяло ценно, но се срамува да ми каже. Уви, не се оказа така. Той просто беше глух и му беше неприятно да го притесняват непознати.

Денят просто отече и завърши с посещение в районното полицейско, където на три - четири формуляра повторих няколко пъти и описах собственоръчно и се подписах, както ме накараха, странните обстоятелства на тази кражба. Не ми поискаха нещо, с което да докажа коя съм. Не свериха ЕГН-то ми в никакви регистри. Не ми зададоха въпроси, с които да установят със сигурност коя съм и откъде съм. Попълвах адрес по лична карта, който дори можеше да не е моя. А накрая учтиво ми подадоха две малки изрязани листчета и ме инструктираха.

На едното бе посочено работно време и интервал от часове, в който да се обадя в деловодството, за да ми предоставят входящ номер по случая и име на служителя, който ще поеме “случая”. На другото бе изписан IBAN на банкова сметка в БНБ, по която първо трябва да преведа 2.50 лв държавна такса, за да мина към следващите стъпки в процедурата.

И ето ме на, след три дни опити да се свържа със служебното лице Шишарков, да седя на изкорубения стол и да очаквам служебната си бележка. За щастие отново не ми се наложи да докажа коя съм. А коя съм всъщност? Един акт за раждане или може би уникален единен граждански номер, или пък просто една лична карта, която вече нямах. И коя щях да бъда докато получа ново картонче, което казва на мен и всички останали коя съм?

Колко е лесно да си никой, само с ясното съзнание кой си всъщност, в което всеки може да се усъмни.

Шишарков писа около пет минути, изтърча за подпис и печат и се върна с ценната бележка. Преди да ми я връчи отново ме накара да напиша същото обяснение по случая. Сякаш ми даваше последен шанс да се откажа от Съботната история и да си призная как съм била невнимателна и небрежна и как просто съм си загубила нещата. Мислех, че хората се кълнат три пъти, за да докажат, че твърдят истината, но в полицията пишеш едно и също нещо пет пъти в пет различни формуляра, за да се уверят, че не лъжеш и накрая го запечатваш с “Горното написах собственоръчно и за верността му се подписвам.”.

Най-после ми връчи бележката и ме пусна да премина към следващия етап - ходене по мъките на административното обслужване.

Бях вдъхновена и окрилена от преживяното, а какво ли им е на тия, които се обслужиха с портмонето ми? Със сигурност са доволни от себе си и от перфектната кражба, която няма да бъде наказана.

Поне Шишарков ми оказа съдействие, доколкото му бе възможно, въпреки че институцията, която представлява реално с нищо не можеше да ми помогне, освен административно да регистрира “случая”. Чудя се как той е така патриотично настроен, а аз не съм.

Post a Comment

Your email is never published nor shared. Required fields are marked *
*
*