Skip to content

Ден Втори - Римските символи Ватикана и Колизеума

Неделя. Прекрасен слънчев и горещ ден. Надигнахме се рано от леглата, заредихме се със зелен чай (някои с черен) и стартирахме ден втори. Имаше две сестри Холандки в нашата стая в хостела, които ни осведомиха, че опашките за влизане във Ватикана са огромни. Те самите се бяха сдобили с интересен тен предния ден докато бяха чакали. Като едни информирани и предвидливи туристи с Димо решихме да отидем по-рано.

Vaticana

Когато пристигнахме (около 15-20 мин. пеша от хостела Chao Bella) се оказа, че сме били предвидливи, но не особено, защото опашката беше дебела (3-4 човека в редица) и сравнително дълга. За щастие се придвижваше доста бързо и влязохме за около 15-20 мин.

Малко факти - Ватикана е най-малката в света суверенна единици и е разположена на 100 акъра. По време на Римската империя площадът Св. Петър е бил болестотворно тресавище и е бил известен сред императорите с кисело вино, змии и болести. През I век вдовицата императрица Агрипина нарежда то да бъде пресушено и да бъде превърнато в красиви градини. По време на императорите Калигула и Нерон тази част се превръща в кръгъл площад, където се организират състезания с колесници и екзекуции.

Докато чакахме на опашката имаше доста лятно облечени хора, което във Ватикана не се допускаше. Забраната беше мъжете да са с дълги панталони и всички да са с дълги ръкави или ръкави дълги до лакътя. Когато наближихме метал детекторите всички започнаха да навличат анураци, летни жилетки и др. Имаше поне 4-5 метал детектора, през които задължително трябваше да се премине и точно с това бе свързана опашката. Предполагам,че в делнични дни поради необходимостта да се плаща и такса вход опашката би била още по-голяма и тромава, но вече бяхме осведомени, че в Неделя (и то не коя да е Неделя, а последната Неделя от месеца, в което си бяхме късметлии) няма такса вход и имахме едно препятствие по-малко.

След входа можеше да се избира дали да бъде посетена Гробницата на Папите или кулата на катедралата Св. Петър. С Димо се насочихме към кулата, за която имаше вход :), но няма как, трябва да се подхранва изкуството и благоденствието на Папата :). Таксата беше 4 Евро, ако искате да изкатерите с крачкомобила всички налични стъпала или 7 Евро, за да ползвате асансьор. Тук трябва да се отбележи, че асансьорът е само до някъде и от тази гледна точка няма смисъл да давате 7 Евро, защото така или иначе в някакъв момент ще се катерите по стъпалата. Ние, разбира се, не бяхме осведомени за асансьорната подробност, но с нашата вродена интуиция решихме да изминем всички стъпала за 4 Евро. А това вече беше голямото веселие. Не съм сигурна точно колко бяха стъпалата, но определено бяха около 500 (поне Димо така каза; дали беше прав не знам, но бяха мноооого). Започнахме да пръхтим нагоре по спиралните стълби.

Колкото повече се приближавахме до кулата, толкова повече се стесняваше спиралата. Освен че се стесняваше в един момент и наклона на стените взе да се променя и от това въртене и накланяне на човек започваше да му се повръща. Най-после дойде и краят или поне така си мислехме. Бяхме стигнали купола на Св. Петър.

Гледката бе прекрасна. Можеше да се види самия купол от близо.

Долу течеше Неделна литургия и церемония и се виждаше редица от свещени лица в розови одежди и църковно припяване, което огласяше Св. Петър.

По стените имаше много красиви мозаични църковни картини.

Постояхме малко опитвайки се да поснимаме през дупките на мрежата, която предпазваше от падане и други хрумвания и решихме да си ходим. Оказа се, обаче, че стъпалата продължават нагоре и че на междинната площадка имаше дори телефон с монети. Както каза Димо в отговор на въпроса ми “Какво по дяволите прави този телефон тук?” - “Да можеш да звъннеш и да кажеш - ей, във Ватикана съм.”

Бяхме се поуморили и по следващара порция стъпала вече напредвахме по-бавно, спиралата стана клоустрофобично тясна и можехме да се изкачваме само по единично в редичка.

Мъка ми е какво би станало, ако някой се подхлъзнеше и тръгнеше да пада надолу. Но усилията си струваха, защото стигнахме до най-високия купол и излязохме навън. Оттам се откриваше невероятна гледка към площада Св.Петър, Ватикана и нейните градини и музеи и централната част на Рим.

Слизането беше не по-малко забавно и значително по-бързо.

Димо много искаше да види и гробницата на Папите и затова им отдадохме нужната почит макар че мен грбониците никак не ме вълнуват. Това, което видяхме бяха каменни “ковчези”, ако мога така да ги нарека (защото не знам как се наричат) на всеки един от папите, като горната плоча беше като каменна статуя, но легнала и показваше и каменна скулптура на лицата им. Не подозирах, че е имало чак толкова много папи. Както и да е, на мен това място ми беше адски скучно и не мисля, че има смисъл да си губите времето с него.

Дойде и редът и на църквата Св. Петър. Литургията все още не беше свършила и огласяваше с приятен напев цялата църква. Уви не можахме да я наблюдаваме отблизо, защото не ни допуснаха.

Трудно ми е да изкажа мнение за самата църква - вътре беше красиво, но все пак това беше църква и ………е трудно за описание. Няколкот снимки, които имам може да ви помогнат да добиете представа.

Излязохме почти в 12 на обед и се оказа, че площадът беше претъпкан. Допуснахме, че нещо ще се случва и че това нещо ще е Папата да се покаже. Изчакахме и точно в 12 той се появи не един доста отдалечен прозорец и започна да бъбри нещо на италиански (послушахме и погледахме като телета).

Както Димо отбеляза “И аз да се покажа в бели одежди на тоя прозорец едва ли някой ще разбере, че не съм папата.” Аз дори по телевизора съм го виждала по-добре. Но поне направихме това, което много хора считат за важно, а именно “Да отидеш в Рим и да видиш папата”. На площада имаше хора от различни националности и се развяваха знамена. Папата ги почете като ги поздрави накратко на техните езици.

Цялата хамалогия продължи около 15 мин. и започнахме да се изнизваме бавно.

Гладът ни беше подгонил и не че това е важно :), но забавното беше, че след като се запасихме с хлебчета, сос за спагети (за да сготвим такива вечерта) и кексчета се придвижихме до моста на Castel Sant Angelo, където най-безцеремонно седнахаме на бетонните перила и започнахме да си ръфаме хлебчета със сос от спагети. Голяма селяния, нали, ама иначе пък беше забавно :)

Нахранените мечета решиха, че може да поиграят хоро и се запътиха към Колизеума. По пътя минахме покрай един малък и много зелен парк с палми. Не знам дали отбелязах, но палмите никак не бяха нещо необичайно за Рим. Човек, ако се събуди в Рим и не знае, че е там за момент може да си помисли, че е във Флорида. Само кокосовите орехи липсваха.

Отново се намерихме пред Колизеума и за наше щастие опашката беше малка (допускането беше, че след като всички бяха във Ватикана през този ден, то много по-малко ще са в Колизеума и се бяхме оказали прави). Разбира се, както може да се види опашката все пак не беше кой знае колко малка и почакахме около 15-20 мин.

Удоволствието да влезем ни струваше 7.00 Евро. По това време имаше и изложба на Ерос (Ерос от бебе до Ерос голямото бебе).

След препускането първия ден толкова ме боляха краката, че чакането и обикалянето във Ватикана, качването на поне 500 стъпала нагоре и после слизането надолу и чакането при входа на Колизеума вече ми бяха възвърнали усещането за стъпване върху посинели от побой стъпала, което имах в края на първия ден. Оставих Димо да “почувства” Колизеума сам и се настаних на един голям студен камък за 15 минути почивка.

Димо сякаш се завърна по-скоро отколкото моите крака искаха, но се надигнах и се започна оглеждането. Повъртяхме се малко на най-долното ниво, но уви единственото, което се виждаше бяха останки и разрушения и не можехме изобщо да добием представа какво всъщност е било. Вече се чувствах ужасно разочарована - останки, сивота, солидни колони тук и там и това ли беше …………..Решихме да се качим на второто ниво, за да имаме птичи поглед.

Оттам гледката определено беше по-добра, но отново ми убягваше представата какво всъщност е било. Опитвах се да си надстроя останките мислено, но никак не се получаваше.

Долу където е била трибуната бяха построили модерна сцена - с каква цел не беше известно.

В опитите си да реставрират поне части от стените на Колизеума бяха се справили откъм изглед, но не и откъм материали и си личеше къде е новото и кое е оригинала. Осъзнах колко голяма част от всичко, което успявахме да видим и днес беше строено в наши дни. На третото ниво, до което не можехме да се качим се виждаха и строителни скелета. Попаднах дори на модерен асансъор на второто ниво макар че не можахме да разберем дали води нагоре или надолу :)

Пощракахме малко и исках по-скоро да си тръгна, защото този Колизеум даже ужасно взе да ме подтиска. Оставих Димо да гледа още и излязох да поседна на споменатата вече полянка, която гледаше към Колизеума отвън.

Няма какво повече да кажа освен, че едни от най-големите символи на Рим и Изобщо на великата Римска Империя някак си ужасно ме разочарова. И не знам дали защото очаквах да видя нещо повече или защото той просто не е толкова впечатляващ. Но всеки си има право на мнение, може би някои биха казали, че е велико творение и няма да сбъркат, защото той все пак е.

Post a Comment

Your email is never published nor shared. Required fields are marked *
*
*